Погрешни представи за светостта

zizioulas-pozarevacавтор: митр. Йоан Зизюлас

Темата за светостта засяга един от най-значимите проблеми на нашето време. Самата дума „свят“ или „святост“ насочва към нещо съвсем странно и откъснато от нашето време и от нашата култура и към нещо съвсем различно от търсенията на съвременния човек. Та кои родители имат амбицията да направят своите деца свети? Кои от нашите училища и образователни институции предлагат светостта и насочват към нея като цел и визия на образованието. Успелият човек днес, идеалът за щастлив човек на съвременното образование и култура,  не е дори и „добрият“ човек, както беше до скоро, а е онзи, който заработва пари, живее в комфорт и има високо обществено положение и авторитет.

Това съответно искат родителите от своите деца, към това е насочена нашата образователна система, това демонстрират средствата за масова информация и за това мечтаят днешните младежи. В едно общество, което смята като свой най-голям проблем безработицата и което се управлява само от паниката как повече да заработваш, да се започне разговор за светостта и за светиите  провокира присмех или дори подигравка. Наистина, светостта се оказва един отдавна забравен образ. Забравен, защото е съществувала отдавна и е вдъхновителката на нашата цивилизация, култура и на целия ни обществен живот. Нашите предци са живели със светиите и от тях са черпили мярката на своята култура. Светиите са били героите, великите атлети, известните шампиони и звезди на своето време. Днес са останали само имената на нашите светии, но и те са осакатени и преиначени по напълно чужд начин. Днес хората предпочитат да празнуват повече рождените си дни, отколкото паметта на своите светии-покровители.

В такова едно време какво да кажем за светиите, за да не бъдат думите ни напразни? От друга страна, как да не говорим за нещо толкова централно и основно за живота на християните? Защото нашата вяра без светиите престава да бъде същата, защото, ако забравим за светиите, от Църквата не остава нищо и тогава пълното отъждествяване на Църквата със света и нейната секуларизация стават неизбежни. Освен това, светостта не е само забравена, в наши дни, когато се поведе разговор за нея, се оказва, че тя е и погрешно разбирана. Но какво ли означава светостта, ако я възприемаме като отражение на Царството Божие, като участие в него и предвкусване на последните неща?

Погрешни представи за светостта

Ако някой запита случайни хора по улицата – какво е според вас е  светостта, отговорите, които ще получи, по правило ще звучат приблизително така: Свят е този човек, който не прави грехове, който изпълнява Божиите заповеди, който е морален във всяко отношение и, с една дума, това е онзи, който не греши. В някои случай към такъв образ за светостта допълват и елементи на мистицизъм. В смисъл, че светията трябва да преживява особено вътрешно общение с Бога и да изпада в екстаз, да вижда неща, които други хора не виждат, т. е. да живее някакъв странен свръхестествен живот и да прави някакви свръхестествени неща. Става явно, че понятието „святост“ в представите на хората е свързано с  някакви морални и психологически критерии. Колкото повече добродетели притежава човек толкова по-свят е той. И колкото повече  има свръхестествени способности, които нямат обикновените хора (да чете мислите на другите, да предвижда бъдещето и др.), толкова по-убедени сме, че е свят. Същото важи и при обратния смисъл: когато някой покаже дори и най-малка слабост в характера или в поведението си (много се храни или се прогневява), тогава веднага го сваляме от списъка на светиите. А ако не притежава и някакви свръхестествени способности, направо е невероятна и самата мисъл, такъв човек да може да бъде светец.

Тези общи и масови представи за светостта, поставени в контекста на Евангелието, нашата вяра и нашата традиция повдигат определени въпроси:

1. Ако светостта се състои в моралното поведение, защо Господ осъжда фарисея и оправдава митаря в евангелската притча? Обикновено наричаме фарисея лицемер, но всъщност той не е излъгал, когато е твърдял, че спазва строго закона, че дава десятък от имота си на сиромасите и че се старае да прави всичко, което иска Господ от него като от истински евреин. Той е бил прав и когато е определил митаря като грешник, защото и самият митар се определя като грешник, защото настина той бил неправеден и нарушител на моралните правила.

2. Подобен въпрос се появява и при употребата на думата „свят“ и „светии“ от св. апостол Павел в неговите послания. Обръщайки се към християните от Коринт, Солун, Галатия и други, св. ап. Павел ги нарича „светии“. По-нататък, в същите послания, той изобличава същите тези християни, които в началото нарича светии, в многобройни морални пропуски, за които горещо ги обвинява. От посланието му към Галатяните изглежда, че моралното състояние на тамошните светии е било толкова разочароващо, че апостолът е бил принуден да им пише: „Ако пък един другиго се гризете и се ядете, пазете се да не се изтребите един други“ ( Гал. 5:15). Как е станало така, че първите християни са се наричали „светии“, след като се вижда, че техният всекидневен живот не е бил на висотата на изискванията на тяхната вяра? И дали някой днес би приел да наричаме „светии“ подобни хора?

3. Ако светостта се определя от свръхестествените способности, то тогава тя може да се търси не само в Църквата, но и извън нея, защото знаем, че и злите духове вършат необикновени неща. Светиите не са магьосници или факири, нито пък тяхната святост се определя от наличието на такива „харизми“ (дарове). Има светии в нашата Църква, на които не се приписват никакви чудеса, а има и чудотворци, които никога не са признати и прогласени за светии. В тази връзка, много е важно това, което пише св. апостол Павел в първото си послание до Коринтяните, които, както и много хора днес, се впечатлявали от свръхестествените неща: „Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да премествам – щом любов нямам нищо не съм“ (1Кор. 13: 2). Господ казва, че ако имаш вяра колкото синапово зрънце, можеш да заповядаш на планината да се премести, но това е „нищо“  добавя апостолът, ако нямаш любов, т.е. нещо, което дори и човек без чудотворни способности може да има. Извършването на разни чудеса и светостта не са тъждествени и не вървят задължително заедно.

4. Същите въпроси изникват и при обвързването на светостта с необикновени духовни и психически преживявания. Днес мнозина прибягват към източните религии, за да открият „духовни“ водачи – обезплътени гурута, които впечатляват с изключителната си самодисциплина, аскеза и молитва. Нашата Църква не приема такива хора за святи, независимо колко са изключителни техните преживявания и добродетели.

Така се поставя въпросът: Има ли светии извън Църквата? Ако думата „свят“ означава това, което разбират хората днес и което в общи линии определихме досега, т. е. морални и свръхестествени способности, тогава трябва да признаем, че съществуват светии и извън Църквата и дори, че там може би са повече отколкото в нея. Ако искаме да докажем, че светостта е възможна само в Църквата, тогава трябва да търсим значението на понятието святост в съвсем различен смисъл от разглежданите досега, т.е. отвъд моралното съвършенство и свръхестествените способности.

Да разгледаме как нашата Църквата разбира светостта.

Светостта като църковен опит

Изразът „άγιος“ („свят“) има интересна история. Коренът на думата в гръцкия език е αγ-, и от него произлизат ред термини като άγιος, το άγος и други. Дълбокото значение на този корен изразява глагола αξεσαι, който означава трепет пред една неизвестна и страшна сила (при Есхил) и почит към нейния носител (при Омир). Древните гърци свързвали светостта с мощ и с онова, което Рудолф Ото в своята известна книга за понятието святост нарича мистериум фасцинандум ет тремендум (това, което едновременно привлича и вдъхва страх).

В Стария Завет еврейската дума за святост (която е близка с асирийската) означава: отделям, разсичам, различавам коренно, очиствам (оттук е връзката с чистотата и невинността). Святи неща са тези, които някой отделя от другите – особено в богослужението и ги посвещава на Бога. Така Свещеното Писание отива много по-далече от психологическото разбиране на светостта при древните гърци и свързва понятието святост с абсолютното различие, с Абсолютния Друг. Това естествено води до отъждествяване на понятието Свят със самия Бог. По своята абсолютна трансцендентност спрямо света, само Бог е Свят и само от Него и от отношението с Него извира всяка святост. За да се подчертае тази вяра в Стария Завет – особено при пророк Исая, който често е определян като пророк на Божията святост – Бог се нарича трикратно Свят: „Свят, Свят, Свят е Господ Саваот„, което в изразния език на евреите означава безкрайно Свят. Знаем, че при тях трикратното повтаряне на едно число означава безкрайността на това число: например числото 7 (седем), което при евреите е символ на съвършенството, когато се повтаря три пъти, означава безкрайно съвършенство, а чрез трикратното повторение на числото 6 (шест)  се указва за нещо, което се стреми към съвършенството, но не може да го постигне никога (антихриста).

Затова в Свещеното Писание, светостта се отъждествява с Бога, а не с човека или с друго нещо свято, както е при древните гърци. Тя е свързана с определена личност, а още светите Отци на Църквата свързват трикратното „Свят“ на пророк Исая със Светата Троица.

Светостта за християнството е теоцентрична, а не е антропоцентрична категория и не зависи от моралните качества на човека, колкото и да са високи те, а зависи само от дара и благодатта Божия и от степента на лично отношение с Личностния Бог. В този смисъл и Богородица се нарича „Пресвята“ не заради нейните морални добродетели, а заради това, че тя е най-лично съединена със Светия Бог, защото е дала тяло и кръв на Сина Божий. За Църквата светостта не е лично качество на някой, колкото и да е съвършен животът му, а е резултат от личното отношение с Бога. Бог по Своето свободно желание освещава когото Си иска и това освещение не зависи от нищо друго освен от свободната воля на Бога и на освещавания. Както подчертава св. Максим Изповедник, ние хората не допринасяме в освещението нищо друго освен свободния си избор, без който Бог не може да действа (тоест, не би ни насилил, бел. ред.). Нашият труд и подвиг не са причина за светостта, защото могат да се окажат само дреболии без никаква стойност.

Това отъждествяване на светостта с Бога в християнството води до свързването на светостта със самата Слава Божия. Не е случайно, че първото прошение в Господнята молитва е „да се свети Твоето име„. Святост значи да се прослави Бог от целия свят. Като имаме предвид, че Господнята молитва е есхатологическа и се отнася към окончателното състояние на света, става ясно, че това, за което молим в нея, е Бог да бъде прославен от целия свят, т.е. да дойде моментът, когато целият свят заедно с  херувимите ще каже онова, което е видял и чул пророк Исая във видението: „Свят, Свят, Свят е Господ Саваот, изпълнил небето и земята  със Своята слава. Осанна във висините Богу„.

Затова светиите не търсят своята слава, а търсят само Божията слава, и Бог не ги прославя с тяхната собствена слава, а със Своята слава. Така светиите не са святи със някаква собствена слава, която извира от тях, а със светостта и славата на самия Бог. Забележително е, че във византийската иконография светлината осиява светиите отвън, а не се излъчва от тях. Това има важно значение за обожението на светиите. Както се вижда от големия спор за исихазма през ХІV век., православното богословие е защитавало тезата, че светлината, която виждат светиите, е нетварната Божия енергия и слава, и че това е светостта и славата на самия Бог. А Западното богословие и до днес твърди, че това е сътворена благодат, т.е. благодат и слава, която принадлежи на самата човешка природа и е вложена в нея при сътворението й. Затова, истински светия е този, който по никакъв начин не търси своята слава, а търси само Божията слава. Когато някой търси своята слава, той губи светостта, защото в крайна сметка не съществува друг Свят освен един Бог. Святост означава участие и причастност в Божията Святост, което е тъждествено на обожението. Всяка святост, която се основава само на нашите лични добродетели, морал, способности и подвиг е демонска и няма нищо общо със Светостта на нашата Църква.

От тези бележки става ясно, че изворът на светостта е в Божествената Евхаристия. Казахме, че няма друга святост освен Божията и че светиите не разполагат с някаква собствена святост, а участват в Божията святост. Това значи, че в Църквата няма други светии освен осветените от Бога. Когато през IV век е имало спорове по въпроса дали Светият Дух е Бог, главният аргумент на св. Атанасий Велики в подкрепа на тази теза е бил, че Светият Дух е Този, Който освещава всичко и че Него никой не Го освещава. Ако се освещаваше от нещо друго, Той щеше да е творение, а творението, в това число и хората, не освещават, а се освещават.

В първосвещеническата молитва, която е запазена в Евангелието от Йоан (което е и първото от дванадесетте Евангелия, които се четат на Велики Четвъртък) Христос отправя към Своя Отец следните думи: „…и за тях Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат осветени чрез истината“ (Иоан. 17:19). Тези думи са изречени преди страданията и са във връзка с Тайната вечеря. Тези думи означават: Христос със Своята жертва като Бог освещава Самия Себе Си като Човек, за да се осветим и ние чрез причастието с Неговото Тяло и Неговата Кръв. Чрез участието в Светата Евхаристия се освещаваме, т.е. ставаме причастни на единствения Свят – Христос. Може би няма по-ясен момент в живота на православния християнин за това какво е святост от възгласа на свещеника, когато издига Чесното Тяло преди светото причащение с възгласа: „Святая  Святим“. Защото Тялото и Кръвта Христови са светини и се предлагат на тези, които са святи, т.е. на членовете на Църквата като общност. Отговорът на народа на този възглас на свещеника е потресаващ и най-точно синтезира всичко, за което говорихме до тук: „Един Свят, Един Господ, Иисус Христос во славу Бога Отца“. Само един е Свят – Христос. Ние сме грешни. А Неговата святост, в която сме призвани да участваме ние, грешните, не сочи към нищо друго освен към Славата Божия (за слава на Бога Отца). В този момент Църквата преживява светостта в нейният максимум. С изповеданието: „Един Свят…“ всяка наша добродетел и ценност се отменя пред светостта на единствено Святия. Това не значи, че можем да пристъпваме към Светото  Причастие без подготовка и борба. Това значи, че колкото и да се подготвяме, не можем да станем святи преди да се причастим. Светостта не предхожда Евхаристийното общение и причастност, а е следствие от тях. Ако сме святи преди да се причастим, тогава защо се причастяваме? Само и единствено участието в Божията Святост ни освещава и точно това ни дава светото Причастие.

От тези бележки следват ред следствия, свързани с нашата тема. Първо можем да отговорим защо св. апостол Павел в посланията си нарича всички членове на църквите, до които изпраща своите послания „светии“, въпреки че знае, че те не са морално съвършени. Защото светостта за хората е участието в Божията Святост, която ни се дава в Христа, Който заради нас освещава Себе Си в Своята Църква. Затова всички членове на Църквата, които участват в това освещение, могат да се нарекат святи. По същата логика, в езика на Църквата още от първите векове елементите на Евхаристията придобиват името „Светиня“ (както в израза „Светинята е за Святите“), въпреки че тези елементи по своята природа не са святи.

По същата причина, Църквата още от най-древно време е определила и епископите да бъдат наричани светии. Мнозина днес се съблазняват като се каже „Светията от тази или онази епархия“. (Един журналист преди години, който нямаше друга работа, освен да се занимава със скандали свързани с епископите, имаше навика да употребява израза Светия Епископ, каквато е старата църковна практика в кавички, което показва пълното непознаване на значението на термина свят). Епископът се нарича свят не заради своите добродетели, а защото по време на Светата Евхаристия изобразява като икона (образ) на Христос Единствения Свят, и като Него, както казва св. Игнатий Антиохийски, стои на мястото и в облика на Бога. Мястото на епископа на Светата Евхаристия е това, което оправдава използването на думата светия за него. За православните християни, преди да се повлияят от пиетизма, не е било трудно да използват този образен език и да виждат самия Христос в образа на този, който Го изобразява в светата Евхаристия, т.е. в епископа.

Така че светата Евхаристия е преди всичко общност на светии. Към нея е насочен подвигът на преподобните, който не е никога цел, а е винаги средство, което води към евхаристийната общност. Това се забравя и пропуска от много богослови и дори от православни богослови, които особено днес, отъждествяват светостта с подвижничеството. Случаят със св. Мария Египетска е красноречив: цели четиридесет години тя се подвизавала, за да се очисти от страстите, но чак като се причастила с пречистите Тайни от св. Зосима, тогава е завършила живота си, бидейки вече осветена. Целта на нейния подвиг е бил именно моментът на светото Причащение. Дали е възможно преподобната Мария Египетска да се очисти от страстите, а да не се причасти? Отговорът е отрицателен.

Светата Евхаристия е моментът на най-голямото освещение, не само защото дава на човека най-пълно и най-съвършено единство с Единия Свят, а защото представлява най-съвършено изображение на Царството Божие, т.е. на това състояние, в което Бог ще се прославя от цялото осветено творение вечно и непрекъснато с думите: „Свят, Свят, Свят Господ Саваот“.

Из „Обожението на светиите като икона на Царството Божие“

превод: Борислав Аврамов, препечатано от Българска патриаршия

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s